Нашите корени Това е темата, за която са се събрали третокласниците от Средното училище номер 3 с класна ръководителка Ольга Петровна, българка по произход. Вече имах възможност чрез в. "Черно море", който тук в Паркан четат с жадни очи, да кажа, че 96 % от жителите му са българи. И разговорът за "нашите корени" не е случаен. Това е вечна, непресъхваща тема за тукашните българи и с всяка изминала година тази тема става все по-жива и по-трепетна, особено за най-малките, които все още имат възможността да чуят от своите прабаби и баби разказ или песен за онова далечно време на 1805 - 1807 г. Тогава новоназначеният новоросийски генерал-губернатор Арман Еммануел Дюплеси де Ришельо нееднократно посещава Тирасполь и се убеждава, подтикван от генерал Инзов, да се възроди в този район производството на естествена коприна и да покани от България майстори по отглеждането на копринената буба. ("Пригласить шелководов...") Така още в началото на 1805 и 1806 г. се провежда интензивна подготовка за приемането на голям брой изселници от Германия и България. Първоначално те трябвало да бъдат настанени в Одеса. От Германия не пристигат очакваните преселници. Но се знае приблизително, че в Паркан през цялата 1807 г. са пристигнали със своите семейства на 15 март Станчо Спасов, Мино Николаев; на 24 март Тодор Топал; на 4 април Симеон Николаев, Петър Узун Танас, Никола Стоянов, Петко Пелтек; на 12 април Волко (Вълко) Чунжук, Зело (Жельо) Диордиев, Киро Волков, Ангел Генов, Никола Бахчеванов; на 16 юни - Стою Николаев, Стоян Ников, Стоян Димов, Стамо Иванов, Стоян Ангелов, Волкан Драган... и последните, които идват през август и октомври, са Волко Вельвич и Стоян Диордеив... Според "колонистките ведомости" на 1.ХII.1807 г. в Паркан вече живеят 64 семейства, от които 47 са български... Това е началото, благословено от бога и новоросийския губернатор Ришельо. Но кой е Ришельо, с когото се свързва началото на тукашната българска диаспора Потомък на древен аристократичен род, херцог Арман Еммануел Дюплеси де Ришельо бил принуден да напусне в 1789 г. революционна Франция и да потърси убежище в монархическа Русия. Постъпва на служба в руската армия. Отличава се с безстрашието си при щурма на крепостта в Измаил. В началото на ХIХ в. Ришельо вече има чин генерал-лейтенант. Енергичният, добре образован французин привлича вниманието на руския император Александър I. През 1803 г. е назначен за градоначалник на Одеса, а през март 1805 г. е вече генерал-губернатор на Новорусийския край... Знае ли всяко българче тази далечна история? Разбира се, че не. Не я знаят и много от родителите. Дори техните баби са позабравили края български, откъдето са придошли техните прапрапрародители, за да възобновят копринопроизводството. Затова са и тези срещи с "родните корени", тези емоционални разговори-срещи, които тук, в Паркан, във всяко едно от трите училища всяка година се провеждат. Но нека се върнем в ритуалната зала на училище No 3 с директор Николай Александрович. Залата е пълна с млади и възрастни, предимно жени. Най-отпред са третокласниците на Ольга Петровна, облечени в народни български носии, с гергеф в ръка. Те сами са избродирали на гергефа по една шевица или стилна фигура, подсказана им от бабите... Лицата на децата излъчват някаква особена "българска" светлина, с тези бели забрадки, очертали чистите бели лица, и червените китки на ухото. Вижте ги на снимките! Само далеч от България човек може да почувства тази изконна българска хубост и младост, която е заселила далечните Приднестровски плодородни земи на Паркан. На сцената е възобновена една "българска гостна соба": на стената огромен цветен килим на черен фон, препасан с дълъг домашнотъкан пешкир в края с ресни. На върха на пешкира е поставена иконата на Иисус Христос. Вляво - дървен, ръчно изработен часовник и венец от бял сух чесън. Вдясно: поличка с лъжица, чук, точилка, всичките от пирографирано дърво, а до тях наниз от червени сухи чушки. Под килима голям украсен миндер, застлан с домашна шарена черга. Пред него скрин с пет големи булчински възглавници: и те бели, и те с големи цветни фигури... Белота и красота се е пренесла през времето, за да стопли вкоравената душа на преселника, та когато се върне у дома си, да задиша "въздуха на България!" Естествено, от уредбата не липсват глинените съдове, буренцето за ракия, софрата. Залата е нетърпелива, нетърпеливи са децата, нетърпеливи са операторите от Бендерското радио и телевизия, дошли да заснемат тази среща на поколенията "Наши корни". И ето я Ольга Петровна, кога се е облякла и тя в народна носия, дори не сме забелязали, но изведнъж хубостта й грейва и озарява лицата и на учениците. "Добре дошли на нашата среща - разговорва тя на български и продължава на руски, за да я разбират и тези, които не знаят български. - И за да се запознаем, ще помоля моите ученички да си кажат имената. Децата стават и си казват имената: Лена. А как е звучало името ти някога? - пита я учителката. - Елена. - Таня. А преди Стояна. Помолих ви да научите произхода на някои интересни фамилии и интересни български думи от вашите родители и баби. Някой ще ми разкаже ли? И децата вдигат ръка или направо стават и разказват "Старите думи" са от Тракийския край, от Шопско, от Добруджата... Думи-мостове на духовната връзка на неизтребимата емоционална памет, която никой не знае колко дълбоки са водите й и докъде могат да те отнесат. Откъде сме започнали? Ей от тази пеперуда, която виждате на тази рисунка. Простичко, смешно дори, но точно за детската памет, за да издълбае в нея дълбок спомен. Да, от тази пеперуда е започнал животът на техните прародители - българи. Следва разказ за производството на буби и изтегляне на копринените нишки от тях. Всяка буба дава по 500 метра копринена нишка, а колко много буби са били необходими, за да се изтъкат хиляди метра копринен плат? И съвсем естествено идва простичкото изречение, казано с потомствена гордост "Нашето село е известно с трудолюбивите си хора!" Как е изглеждал преди домът на дедите ни и как изглежда днес? Децата се опитват да очертаят разположението на стаите на "стария български дом", да нарекат стаите му с тогавашните имена, а след това с видима лекота и гордост разказват за сегашната уредба на дома си. И тъй, първо земя, на земята се очертава дворът, набързо направена ограда и сред оградата първата врата. После в двора се строи къщата, зад нея постройките за животните, срещу къщата - лятната постройка, и насред двора - кладенецът. Селото се разделя на две: на шопи и гурлянци. Шопите са придошлите от България българи, а гурлянците са местните казаци (украинци). Както навсякъде по света, двете махали враждуват, и то все заради хубавите моми. После и този конфликт изчезва, но името на двете махали остава и до днес, само дето ги няма местните хора, а са останали само българите... които още тогава, в далечната 1818 - 1920 г., вдигат първата голяма черква в района - "Свети Михаил". Тя е съборена от комунистите през 1960 г. и на нейно място е построен училищен интернат, а на мястото на параклиса (Христовото разпятие) - тоалетни... Човешки свят! Погледът ми не се отмества от таблото с нарисувани родословни дървета и залепени снимки по тях Това е една от домашните задачи, които учениците са подготвили за днешния разговор. Всяко дете излиза, откъсва от таблото "своето дърво" и започва да разказва. Обикновено момиченцата започват с: "Това е мама, татко, дядо, баба, а това съм аз и сестричката ми...", а момченцата започват така: "Това съм аз... мама и татко..." По даден знак, след общото одобрение на публиката, децата се качват на сцената. Ольга Петровна, между другото сякаш подсказва, че българите обичат да се обличат хубаво и една от радостите им е тъкмо хубавата дреха, с която се хвалят момите пред своята сватба. Те обичат и да ходят на "орото" и щом се "аресат на орото", "синките чакат веки сватбата да се захване". А какви песни са се пели преди сватбите, ще чуем от бабите и прабабите на моите ученички. И прабабата на Юлка - Маша, бабата на Витя - Маруся, бабата на Лидия - Катя, и бабите Надя и Валя, техни съседки, без много да се канят, излизат в единия край пред сцената, договорват се нещо и гласовете им звънват в залата: "Огряло мей ясно слънце, то е огряло небо и земя, небо и земя и рай божи, и в рай божи едно дърво, на дървото Таня седи (името на момата се сменя според името на булката). Таня седи, сълзи рони, сълзи рони от дървото. Под дървото Петьо седи (името на младоженеца също се сменя според конкретния случай) Петьо седи, кон седлае... За да се "захвати тогиз сватбата", която трае четири дни... И децата на сцената стават (по това време момченцата са ронили царевица, а момиченцата са нашивали на гергеф) и се захващат на сватбено хоро. А какви танци са играли тогава техните баби? Децата са възстановили един "старинен танц" и го изиграват пред бабите си, които си припомнят, че е имало и такива танци. Естествено, че сватби без трапези не сватат. Идва ред да си припомнят какви гозби са се правили - баници, сарми, яхния... Малка сценка: Дядо иска от бабичката си сладка баничка, сармичките да са дребнички, винцето - червенко... А бабата охка, боли я главичка... Тогава дядото наточва каничка с винце, дава на бабичката и тя оздравява... Така ли правят сватбите днес в България? - обръща се към мене Ольга Петрова, сякаш е знаела моето неотдавнашно битие като управител на общинска фирма "Обреди". Разказвам на децата, те слушат "истински българин" как говори, интересно им е. Какво ли трепти в душичките им, знам ли? Казвам, че нашият народ умее да работи, да се весели, да се радва на пълната трапеза и на хубавата красива дреха, че винаги е търсел красивата и богата земя, за да живее на нея... както някога са сторили това вашите прадеди... Децата слушат! Децата разбират какво им говоря! Децата мислят със сърчицата си! Децата ми благодарят с грейналите си личица! ... И слизат от сцената, нареждат се пред своите родители, роднини, учители, за да изпеят песента, мечта на всички деца: "Дечица, дечица, елате при нас, подайте ръчици, елате при нас, щом мама е жива и татко е жив, щом аз съм щастлива и батко щастлив... ... дечица, дечица от всяка страна, да пазим света от война..." Мислех си, това е финалът на срещата-разговор "Нашите корени", но се излъгах. Един сладък глас, едно чудно стихотворение, един повей от Балкана изпълва салона на Трето училище в село Паркан: "Аз съм българче..." - слушам, сърцето ми се изпълва с нежна топлина, очите ми - с българска хубост, душата ми - с българско слово! И в мен бликват от дълбочината на стаяваните спомени думите на моя професор по диалектология Стойко Стойков: "България е дотам, докъдето има българско съзнание. Може и в София да живееш, и пак да си безродник!"
