Главная » 2012»Сентябрь»21 » СЕЛО ПАРКАНИ Е СТОЖЕРЪТ НА БЪЛГАРЩИНАТА В ПРИДНЕСТРОВИЕТО
16:17
СЕЛО ПАРКАНИ Е СТОЖЕРЪТ НА БЪЛГАРЩИНАТА В ПРИДНЕСТРОВИЕТО
СЕЛО ПАРКАНИ Е СТОЖЕРЪТ НА БЪЛГАРЩИНАТА В ПРИДНЕСТРОВИЕТО. Напускаме Тираспол с повишено самочуствие и променено мнение за сепаратиските уклони на Приднестровската Молдавска Република. Колата бързо гълта километрите и не след дълго се намираме в центъра на село Паркани. Това е най-голямото българско село в Молдова (около 12000 жители) и най-голямото в Европа.
Все пак растоянията в агломерата Тираспол и Бендери не са особенно голями. Това потвърждава и тролейбусната линия, която свързва двата града и преминава през Паркани. Слизаме от колата и веднага попадаме в жаравата на юлското слънце. Климатът на източноевропейската степ показва „горещия" си характер. Веднага оценяваме достойнствата на климатика.
На Председателя на Селския съвет (Примара т.е. Кметa) Петър Иванович Николаев трябваха само около тридесет секунди, за да се появи на входа на сградата и ни приветства с традиционното българско „Добре дошли". Благодарим. И веднага следва нашия въпрос:
- Как така бързо разбрахте, че сме пристигнали?
- Е, разведка! Все пак съм бивш полковник от КГБ. – шегува се той. А
после с вече сериозен глас продължава – Разбира се, аз действително съм дослужил като полковник от Министерството на вътрешните работи и съм се пенсионирал там, но за КГБ беше шега.
Бившите и настоящи полковници ставаме много: моя милост – пенсионер от Българската Армия, Петър Николаев – пенсионер от МВР на бившия Съветски Съюз и настоящите полковници – представителите на Организацията за безопасност и сигурност в Европа (ОБСЕ) – българския - Йонко Тотевски и немския - от Бундесфера – Иен.
А сега малко история.
Както историята на цялата източноевропейска степ, така и историята на Буджака почти до началото на 19 век представлява низ от събития илюстриращи живота на степните народи като Брауново движение на флуидни молекули. Опити за неговото завладяване и колонизиране са правени още по времето на Великото Преселение на Народите но те винаги са се оказвали непосилни поради тежките климатични условия и почти липсващо коренно население. Такива опити са правени още от времето на най-малкия син и наследник на Атила - Ернах, известен от «Именика на българските князе» като Ирник, от Кан Аспарух - основоположника на Дунавска България за което свидетелства цитата от летописите «Джагфар Тарихы» стр.22 «...Атилькэсэ, не чувствуя достаточной поддержки сакланов и анчийцев, предпочел уйти с частью бурджан и тюркмен в Кашан. А это - чрезвычайно укрепленная область, с трех сторон окруженная реками Бурат, Сула и Аудан-су, а с четвертой - Улагскими горами... Атилькэсэ провел здесь - в качестве бека своих булгар, местных ульчийцев и улагцев - несколько лет в полной безопасности. Только враждебные действия против него авар и союзных с ними румцев заставили его покинуть эту область и уйти в Искандеровы горы. Там он образовал свое царство, которое назвал Бурджан - в память о своем прежнем владении...”. Същата участ постига и опитите на по-късните колонизатори. През X-XI век по крайбрежието на река Днестър се заселват славянските племена «уличи» и «тиверци». Те не се задържат дълго. Пристигат печенегите и ги изтласкват далеч на север. Така отново в източноевропейската степ от Карпатите до Урал зазвучава тюркоезична реч, която ще доминира дълго... Печенегите са заменени от войнствените кумани, оказали толкова голямо влияние на българската държава. Следват монголо-татарите на Златната Орда. И ако печенегите и куманите не могат да надживеят своя номадски характер на съществуване, Златната Орда се оказва далеч по-търпима към оседналите племена занимаващи се с земеделие.
Като всеки уважаващ себе си домакин Петър Иванович ни поканва в кабинета си и ни запознава с административната структура на Селсъвета. Научаваме, че огромното болшинството от населението е от български произход, че почти всички представители на другите етноси (молдовани, украинци, руснаци и т.н.) са в роднински връзки с българите и това помага много при вземането на такива общи решения като построяването на: Паметник на Апостола на свободата Васил Левски; Нова църква; Пантеон на загиналите парканци по време на войната през 1992г.; Парк в памет на първите заселници и предците и т.н. Особенно внимание се отделя на младото поколение, неговото обучение и възпитание. В Паркани функционират четири средни училища, едно от които е интернат, детска градина, Дом на Културата с Младежки кабинет, Детска музикална школа и др. Освен в Тирасполския Университет студенти от Паркани ще срещнете в г. Кишинев, университетите в Украйна, България, Русия и някои западни страни.
Трудолюбието на парканци е познато по целия бивш Съветски Съюз. Търсенето на произведените в селото зеленчуци, грозде, винени и промишлени изделия е било толкова голямо, че се е наложило администрацията на селото да открие специален магазин в Москва. И сега все още в този малък остров на българщината, далеч от майката – Родина сред населението се е запазило българското чуство на солидарност и взаимопомощ между хората, така добре познатата от старите времена «МИДЖИЯ». - Ако го нямаше това чуство за съпричастност към нещастието и болката на близките, на съседите в селото все още трябваше да срещате разрушените къщи и огромните дупки по асфалта на улиците. Такъв беше резултатът от една на никому ненужна братоубийственна война. - продължава Петър Николаев - но да не помрачаваме с мрачни мисли днешния църковен празник. Все пак е един от най- хубавите празници и особенно за мен. Днес е «Петровден», а аз съм кръстен Петър. А какво се прави на имен ден – мнго ясно именика черпи. Тук имаме нещо като стая за почивка. Да видим какво ще ни почерпи моята съпруга... Работното време е приключило. Цялата администрация е заела местата си на масата. Разнообразие от възрасти, характери, националности. Българи, молдовани, руснаци и украинци с шеги и закачки приветстват «шефа». Само словото на «батюшката» - роденият в Украйна, Одеска област русин Отец Фьодор както подобава е тържественно и поучително. Своите приветствия на този импровизиран празник поднасяме и ние. Парканската «грапа» т.е. ракия, гъстото червено вино и огромната българска млечна баница ефектно се поднасят и още по ефектно се консумират. Молим за рецептата на баницата. Петър с гордост отговаря, че «...това е обикновенна българска баница, но за да бъде тя това което е пред нас млякото и яйцата са поставени в двойна доза...». Непринуденият разговор, шегите и закачките продължават докато слънчевата жарава стане поносима. Излизаме на площада и се насочваме към новата църква «Свети Архангел Михаил». Тя е завършена през 2009 година. Построена е изключително на средствата на Анатолий Иванович Вебер. Меценатството и българският дух все още са живи в този отдалечен от България край. Отец Фьодор ни запознава с историята на новия християнски храм, с трудностите, които все още среща. Качваме се на камбанарията. Пред нас се открива прекрасна панорама на селото и част от буджакската степ. Пред нас е паметникът на апостола на свободата Васил Левски. Построен е през 2009г. и както резюмира Петър Николаев «... Той е най-здравата връзка с Майка България, защото е символ не на отделна партия или общност, а на целия български народ...».
Насочваме се към Дома на Културата в селото. Залата със своите 650 кресла наподобява театрален салон в средноголям областен град в България. И действително, в този салон са гостували не един театър, както от Приднестровската Република, така и от Молдова и Украйна – потвърждава Петър. Насочваме се към дискотеката. Тя също се намира в Дома на културата. Работи понеделник, сряда и петък. Обикновенно я посещават най-младото поколение парканци, 13-15 годишните. По-големите младежи си намират други забавления и на други места. Разбира се, в сградата има място и за Младежки клуб на Парканската младежка организация. Помещението е достатъчно голямо за да побере свободно 40 – 60 младежи. Библиотечните секции са заредени само с български книги, повечето дарени от българи от България. От думите на младежите Олег и Николай звучи толкова голяма любов към българския род и България, че от тях трябва да се поучат всички български политици и държавни мъже.
Отново сме на площада. Насочваме се първо към мемориала на загиналите 373 съветски воини и жители при освобождението на селото от румънска окупация 1944 –45 година. Научаваме, че мемориала основно е реконструиран и обновен в периода 2008 – 2009 години. Имената на всички бойци и командири са изписани на паметни плочи от червен мрамор. Специален бюст-паметник е издигнат на командващия армията-освободителка генерал Сергей Фьодорович Романенко.
Наблизо се намира и другия мемориал – на загиналите сапьори през последната война. На 21 юни 1992 година при зареждане на машината – минопоставач с мини от сапьорния взвод, машината детонира и от тази детонация загиват 26 бойци. «Това беше терористичен акт - твърдо е убеден кмета Петър Николаев – Аз съм говорил с не един специалист сапьор и следователите. Всички доказват, че без външна намеса детонация не може да се осъществи...».
Така или иначе заради националистическите прищявки на определен кръг хора от този свят си отиват 26 млади живота.
Пред нас се намира изравнено място, подобно на парк с забит в земята железен кръст. Оказва се, че тук се е намирало най-старото гробище на Паркани. Тук са погребани първите заселници и голяма част от предците на съвремените парканци. Идеята на кмета е тук да се построи паметник-костница и района да се устрои като «Парк на предците» в който парканци да могат да почиват през горещите буджакски дни. Така всички, и млади и стари ще бъдат в близост до предците и няма да забравят българския си корен.
Нашата среща с българското село Паркани и самообявилата се Приднестровска Молдавска Република е към своя край. Сбогуваме се с любезните домакини, качваме се в колата и бавно потегляме към нашата местостоянка – Кишинев. Главите ни са пълни с впечатления и въпроси. Отговорите са толкова малко. А трябва да си отговорим поне на главния въпрос – Разбираме ли как живеят и оцеляват тези хора далеч от майката Родина?
