Антропологическият анализ на старобългарските погребения показва, че предците ни са били европеиди. При старобългарските погребения до 80% се среща изкуствена деформация на черепа. Изкуствената деформация на черепа изключва тюркската принадлежност на Българите.

Основният расов тип на Българите е близък до този на Средноазиатското междуречие, известен още като памиро-фергански расов тип. При монголоидите (ранните тюрки) е характерна мезокранията, превесът на напречния над надлъжния черепен диаметър, т.е. плоско лице и сплесната в предно-задна посока глава. При мъжете от монголоиден расов вид – монголи и ранните тюрки окосмеността по лицето е била слаба. Те са имали само малки, редки мустаци и рядка брадичка от "проскубан, китайски" тип. Обратно, европеидите иранци се отличават с буйна коса, гъста брада и големи мустаци.

При ранните тюрки и други източноевропейци, труповете на починалите са били 100 % изгаряни. За разлика от тях, погребалният обряд на древните Българи е предимно (примерно 70 чрез трупополагане в яма със странична ниша. Нишата се покрива с каменни плочи, пръст или дърво. Оставя се съд с жертвена храна, най-често от овца, но се срещат сравнително рядко и погребения с кучета и коне. Погребенията с ниша, както забеляза още Д. Ил. Димитров, са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване. Такива са некрополите от Бишкетската долина, р. Кафиринган, р. Вахш, Тулхарския могилник, намиращи се в съвременен Южен Таджикистан. Районът се намира близо до град Балх. Датирани са в периода II-ри в. пр. н. е. - III в., времето на Кушанската държава. Авторът отбелязва че изкуствената деформация на черепа е слабо разпространена сред кутригурите и утигурите, обитаващи северозападно от р. Дон. Тези племена имат все още неясен етнически произход. Изкуствената деформация на черепа обаче е много разпространена сред племената със сигурен Български произход - оногури и оногундури, обитаващи по-южните степи на р. Кубан и Кавказ.

Антропологичният анализ на Българските погребения от Кавказ и Поволжието доказват, че Българите са типични представители на памиро-ферганската раса. Срещат се много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматския расови типове. Средният ръст на Българите, изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter – Gleser е съответно 157 –166 см за жените и 168 – 177 см за мъжете, т. е. сравнително висок за ранното средновековие и твърде висок спрямо монголоидите. В масовия гроб край с. Кюлевча, Шуменско, където са погребани 25 мъже, вероятно Български войни загинали в битка, дължината на скелетите се движи от 175 до 197 см, което е невероятно много за представители на монголоидната раса.

За късносарматския погребален обряд в Днестровско-Прутското междуречие В. И. Гросу дава следните статистико-археологически данни. От изследваните 299 погребения в 254 случая трупополагането е на гръб с изпънати ръце и крака. В 90% ориентацията е северна с беден или почти без гробен инвентар. Сходни резултати получават и Български археолози, изследвайки древнобългарските некрополи в Добруджа.

На основата на археологически изследвания върху голям брой раннобългарски некрополи, проф. Рашо Рашев стига до извода, че голямата част от населението на прабългарския етнос е било източно-иранско, от сарматски произход .

За съжаление, все още не са открити погребения на раннобългарски владетели, за да се установят техните антропологични данни. Тези данни обаче ние можем да видим от големия брой образи на владетели, оставени върху печати, миниатюри, фрески от съдове и др. По-долу се представят данни за външния образ на някои представители на висшата класа при Българите, военначалници, колобри, обикновени войни и служители, за които има оставени исторически свидетелства. Във всички тези автентични документи, висшето Българско съсловие има европеиден антропологичен вид, с буйна лицева окосменост, което противоречи на представата, че те може да са монголоиди от ранно хунски или по-късен тюркски произход.

Фиг. 1. Новооткрит печат на цар Петър. Бюст на владетеля, с корона на главата, облечен в дивитисион и лорос, украсени със скъпоценни камъни или бисери. От короната покрай лицето се спускат две пропендули, в чийто долен край има по три скъпоценни камъни. Лицето е издължено, с очертани очи, мустаци и сресана къса брада. В дясната си ръка държи кълбо с кръст. Печатът е анонимен, без надпис, но образът.

[img]http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Antrop2.jpg[/img]
Фиг. 2. Медальон, намерен в ранносредновековната крепост до с. Изворово, Генерал Тошевско. Датиран е в края на IX-X-ти век. Представено е човешко лице с мустаци и брада. Сплетената в шест възела коса се спуска около лицето и завършва с две плитки. Челото е привързано с лента. Според 66-я отговор на папа Николай I, българите носели на главата си превръзка от ленен плат. Подобна лента са носели и князете и благородниците от ранна Мидия и Бактрия

Фиг. 3. Образи на Българи върху медальони от Преслав, VIII век. Представени са хора с напълно европеиден вид, съгласно чертите на лицето и характерната буйна окосменост. Виждат се дълги чупливи коси, големи мустаци и бради.

Фиг. 4. Златен медальон с изображение на канасювиги Омортаг– IX –ти век, намерен във Велико Търново. Канът е с корона и държи в дясната си ръка жезъл, на върха на който стои кръст. Над главата на кана е поставен надпис с гръцки букви на старобългарски с гръцки букви - САNЕS VВНГI ОМОРТАГ. Встрани от лицето на кана, надолу, падат буйни дълги чупливи коси. Антропологичният тип на владетеля е европеид - слаб, почти мършав, вероятно нисък.

Фиг. 5. Кънасъ Борис Първи - фреска от град Верона, Италия. Българският княз – покръстител е представен в дрехите на католически свещеник. Тъй като Борис е имал интензивна дипломатическа кореспонденция и лични връзки с Римската църква може да се смята, че неговия физически портрет е бил добре известен на художника на тази фреска и образът му е предаден достоверно. Както се вижда, княз Борис, който е внук на Омуртаг и правнук на Крум, е бил типичен европеид.

Фиг. 6. Медалион с релефно изображение от съкровището от Наг Сент Миклош (Големият свети Миклош), Румъния. IX век. Художествено-исторически музей –Виена.

Фиг. 7. Медалион с релефно изображение на български войн-победител върху златна кана от съкровището от Наг Сент Миклош (Големият свети Миклош), Румъния. IX век. Художествено-исторически музей –Виена.

Фиг. 8. Пиршество на канасювиги Крум след победата над император Никифор. Миниатюра от българския превод на Манасиевата летопис. XIV век. Библиотека на Ватикана.

Фиг. 9. Български войници итребват византийци. Миниатюра от Менологията на император Василий II от XI-ти век. Библиотека на Ватикана.

Фиг. 10. Канасювиги Омортаг изпраща двама вестители при византийския император Михаил II. Забележете строгия, предупреждаващ и даже заплашителен поглед на кана и вдигнатия за предупреждение пръст на дясната му ръка – внимавайте да не ви излъжат, да не ме предадете …!. Вестителите са в активна, силно ангажирана поза, единият явно се опитва да разсее съмненията на кана, другият играе второстепенна роля и се вслушва във важния разговор. В ляво конете чакат да поемат път. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 35)

Фиг. 11. Канасювиги Омортаг се бори срещу християнските проповеди на византийските пленници. Посичането на епископ Мануил. Младият владетел има същите черти на лицето, както на Фиг. 10. Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 32). (История на България. Том 2. Първа българска държава. Изд. на БАН, София, 1981. стр. 164)

Фиг. 12. Канасювиги Омортаг освобождава византийски пленници и прегръща малкия Василий. Владетелят вече е в напреднала възраст, но художникът явно е предал същите черти на лицето му, както тези при младият Омортаг (Фиг. 10 и 11). Миниатюра от Мадридския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица, Мадридска национална библиотека (л. 82).

От миниатюрата на Омуртаг при Скилица се вижда, че на двата му ръкава има три ивици като гривни, които служат да представят високото положение на представения, както в Иран. Такива ивици имат на ръкавите си и висшите български сановници, които са коленичили пред император Василий II в псалтира, наречен на неговото име. Островърхи шапки или калпаци носят и надрасканите по камъните конници от Плиска и Преслав.

Според арабските писатели Истахри и Ибн Хаукал българите носели цял, т.е дълъг кафтан. Късият кафтан се наричал по персийски куртаг (qourtaq). Тази дреха все още се носи от руснаците, които го наричат със същото име – куртка. Това название идва от персийската дума qourtaq –къс, късичък, с малки размери. Сравни с руското "короткий” – кратък, къс.

Фиг. 13. Плочка с надпис и изображение на човек и животни, намерена в Шумен. Предполага се, че това е колобър, прабългарски религиозен жрец. Окръжен исторически музей – Шумен. Това е предхристиянска пластика в типичния за този период плоскостен стил с двуизмерно изображение.

Фиг. 14. Старинна икона от гр. Демир капия - беломорска Македония.

За наше голямо удоволствие, ние може би притежаваме и една невероятна хубава "фотография” на обикновен Българин от епохата на ранното християнство. В църква от град Демир Капия (Просек) е намерена старинна икона на св. Йоан Богослов (фиг. 14), която се датира от IX-век и се пази в музея на град Скопие. Днешните македонски земи са населени от Българи на два етапа, в края на VI-ти век и около 680 г. от Българите на Кубер. Някои историци считат т.н. березити, барсяци, варсяци, най-голямото "славянско” :P племе, населяващо Керамисийското поле, за Българи, част от кавказките берсили. Светецът от показаната икона носи два ярки, недвусмислено етноопределящи белега. Тези белези са характерни само за Българите и не се срещат нито при ранните източноевропейци, гърци, или по-ранните местни народи като "траки", власи, илири. Първият белег е изкуствената деформация на главата, така добре очертана на показаната фигура, а вторият е чумбасът, спускащ се от върха на главата назад към гърба. Последните археологически разкопки показаха, че над 80 % от древните Българит са имали изкуствена деформация на черепа, което при тях и сродните народи се е считало за белег на благороден произход. Носенето на чумбас (перчем) е древен индо-ирански обичай и е задължителен за индоарийските жреци – брахманите. До края на българското Възраждане, повечето Български мъже от по-известните градове в централна България все още са носели чумбаси, но под натиска на европейски възпитаната нова интелигенция този обичай е бил изоставен.

Показаната икона носи още един белег, характерен за ранното Българско, предхристиянско изобразително изкуство – подчертано двуизмерния, плоскостен план на картината, т.е., липса на дълбочина (трето измерение) на изображението. Подобен е и стилът на Фиг. 13. Съществува даже и още един, четвърти белег – сведената до простота икономичност на подробностите. Въпреки крайната липса на детайли, изображението обаче има силна и неотразима изразителност! Всичко това, взето в съвкупност демонстрира само едно – пред нас е изобразен Българин, вече християнизиран, но все още не изоставил своите древни етноопределящи културни традиции. Дългата чуплива коса, навита на плитка, буйната брада и мустаци, благородният изтънен нос издават без съмнение европеид, който стои на светлинни години от монголската раса, силно изразена при ранните тюрки и съвременните туркмени, узбеки, казахи и др.

П.С. Следващата статия ще посветя на преселението на Българите.